Бих искал да благодаря на asstr-mirror.org за проявеното отношение, разбиране и професионализъм за осигуряването на поддръжката на тези българоезични страници.
***
Знаеш ли, спомням си едно утро, изтъкано от цяло множество подобни нему. Утро, в което се пробуждаш и чуваш звуците, които толкова са те обграждали, че ги чувстваш като едва ли не необходима подробност от тъканта му, и ти носи някаква нерационална сигурност; Утро, в което не искаш да отлепиш очи от съня, но усещаш как всичко в света се раздвижва и знаеш, че сега ще станеш и ще се измиеш, и въпреки това ще бъдеш странно и сънен и бодър едновременно, когато срещнеш усмихнатия поглед на баща си, който ще изрече - "оо, здрасти". И после нечии обичащи ръце ще те поведат нанякъде... Ти тогава не се замисляш за тях, те нейде са се крили, създали са цялото ти детство, но това е вече усещане и знание на възрастен. А тогава просто не се безпокоиш за нищо, а вървиш из света, вървиш си в безумно чистото свежо и ярко утро на лятото, попиваш и потръпваш от ранния му вятър; виждаш как изгрява слънцето и пречи на шофьора на автобуса да гледа напред, а на тебе ти е толкова приятно да гледаш тая светлина на изгрева. И отвратителния звук на стария кашлящ автобус в тоя спомен е толкова необходима, нужна част от него, че се усмихваш - както си се усмихвал тогава, и пак така устремен поглеждаш право напред по пътя. И когато няколко пъти минаваш по него, без да щеш запомняш извивките, завоите, прекъсванията, физиономиите на улиците, израза, наклона, белезите им, и всичко това - като част от един непознат приятел, който си играе с тебе. Понякога се изненадваш, когато автобусът поеме по друг път, се докосваш до нов такъв, непознат приятел...
Ето такива неща си спомнях в тая странна и единствена утрин, приятелю - сега, когато съм станал многократно по-мързелив, пропускам толкова често тая светлина на изгрева, но когато се сблъскам с нея, винаги за момент я прегръщам, както я прегръщах тогава. Никога не ме питай за това, и аз никога няма да ти го кажа, макар че може някой път да станеш случаен и неволен свидетел на това - аз казвам понякога "здрасти" на слънцето, когато докосне сетивата ми.
Видях едно дете когато се пробуждах - едно дете, което се пресягаше, и толкова незнаещо, просто, но устремено, и може би най-добре разбиращо от всички, гледа към теб с попиващ поглед, с рояща се впечатлителност, и ей така просто ще докосне нещото, което привлече вниманието му, упорито ще задържи погледа си на него, и ако трябва - ще извръща поглед, докато обичащите го ръце го водят в друга посока. Едно дете, което са пуснали за малко в света, и то залепя носле о стъклото на автобуса или се втурва сред дърветата в парка, или докосва с пръстче витрините, или пълно с уплаха и интерес се вглежда в шумната, пълноводна планинска река, искряща под слънцето на деня.
А ние с тебе днес се потапяме в един "еднообразен" свят - този, нашия, особения, в който кънтят едни и същи притеснения, въпроси и отговори, спорим и се бием за неща;и някак сега успявам да погледна всичкото това отстрани, и всички вие ми ставате такива симпатични, и толкова смешни ми изглеждат толкова много от нашите боричкания; защото отговорите са прости, защото да се усмихнеш може да бъде толкова естествено за едно дете, то толкова неистово може да очаква това от тебе. Защото ние се караме за нещо в стаята, гневът се вие на кръгове около нас, и ето че едно дете протяга ръка, и докосва нашия прозорец, със зяпнала устичка прокарва пръстче по хладната прозрачна повърхност и се усмихва. В тоя момент се усмихвам, и мога да прегърна всеки от вас, с всичките му предимства и недостатъци и особености, и това заради което всички ние така се отличаваме от другите, и което ни създава токова много проблеми - да, ние знаем защо е , какво е, и че по същество е глупаво, че изяжда толкова много от ресурсите ни.
А ние сме това, което сме.
И как внезапно изглежда то, когато се проектира на фона на протегнатото детско пръстче, на фона на детската впечатлителност, на фона на една проста усмивка. Защото в нейните очи ние сме сякаш едно от безкрайно многото разнообразия на света, връщащ се отново с отварянето на очите.
В следващата секунда отново ще подхванем аргументите си, ще отстояваме позициите си. Правото да прегърнем и целунем любимия човек на улицата, да тичаме един към друг, и ще носим вода от всичките извори на света, които досегнем, заради това. А понякога е толкова лесно да забравиш накъде си тръгнал всъщност. Докато не се събудиш в една от своите утрини, докато не достигнеш до своето море, и цялата тромавост на обстоятелствеността се срине, за да остане там - сред всичко друго - това, което е толкова просто, че никога няма да ни стигнат думи, за да изкажем заряда и смисъла му.
Че някой проследява пътищата на звездите, че някой будува в нощта на нечия болест, че момче целува момчето, което обича, че момче и момиче не искат да се разделят, че там някъде влюбени момичета спят в прегръдките си. Че едно дете изрича на глас истината, която никой в цялото царство няма да признае. Че някъде си ти, приятелю мой, и аз може би никога няма да намеря пътя към теб, колкото и да трептя под напора на поривите си.