Чувства

Автор: Блугай, bluedistraction @ aol.com

VIII. Видения в облаците

Превод: Дейвид Нортън, davenorton @ operamail.com

Преводът се посвещава на Дракончето

Бележка на преводача:
Матю Шепърд 1976-1998 ( Matthew Shepard ): 21 годишен студент в Уайомингския университет, Ларами, Уайоминг, САЩ. Отвлечен, ограбен и жестоко бит от няколко души в нощта на 6 срещу 7 октомври 1998 г, починал от нараняванията си на 12 октомври. Престъплението (http://www.thesmokinggun.com/archive/shepard1.shtml) се определя като мотивирано от омраза към особената (гей) сексуална ориентация на Мат. Следва процес и бурен отзвук (http://www.wiredstrategies.com/shepardx.html) в САЩ. Извършителите са наказани. Днес на името на Мат съществува фондация (http://www.mattshepard.org/), чиято главна цел е да образова и информира обществото относно толерантността към, и правата на човека без значение на пол, произход, националност, цвят на кожата, етнос, религия, недъзи или сексуална ориентация.

Събудих се с разпукването на зората, преизпълнен с радост и доволство. В главата ми оживяха спомените от предния ден и се усмихнах. Ето че поне веднъж нещата определено изглеждаха добре. Изтегнах се, прозях се шумно и отново зарових глава под чаршафите. Някакво топло, гъделичкащо чувство ми пречеше да се унеса повторно. Приятно ми бе да усещам хладния допир на чаршафите о кожата ми.

След малко успях да се отлепя от леглото. Облякох дрехите от снощи, само смених тениската с червена. Майка ми все разправяше, че червеното ми отива най-много и току се оплакваше, понеже никога не носех червено. Отражението в огледалото ми се видя доста необичайно. Реших, че промяната ми харесва. Изглеждах почти нахакано.

Слязох тихо и леко по стълбите към всекидневната и надникнах вътре. Томи продължаваше да спи на канапето, като дишаше дълбоко. Източеното му тяло безгрижно почиваше, изтегнато на мекия диван. Той се усмихваше в съня си, по лицето му нямаше и сянка от злокобните черти на кошмара. Почувствах облекчение. Можех само да се опитвам да си представя какво сънува това неповторимо момче.

Отидох в кухнята и приготвих кафе и препечени филийки. Налях си в любимата ми чаша, като след обикновената сложих и кафява захар -- тя придава приятен отенък в мириса на кафето. Докато размазвах маслото и сладкото от малини, осъзнах че не усещам къщата толкова празна, така че се усмихнах и се нахраних.

Налях си втора чаша кафе и се качих на козирката. Стъпалата ми измръзваха на студения циментов под, но въздухът докосваше голите ми рамене успокояващо и приятно; кафето стопляше гърлото ми. Отидох до парапета, опрях се с ръце на него и оставих младите слънчеви лъчи затоплят тялото ми, докато се любувах на спокойствието на морето. Над мен изкряка чайка, която се носеше леко по нежния бриз. Градината сякаш тънеше в розова мъгла от изпаряващата се утринна роса. Затворих очи, наслаждавайки се на покоя.

--- Добро утро. -- дочух гласа на Томи след малко.

Премигнах, докато отворя очи и се обърнах. Той се усмихваше като че глуповато -- с разрошена яркожълта коса и малко сънливи очи. Тръгна към мен и аз се усмихнах -- приличаше на висок ангел, който като нищо можеше да е паднал без да иска от някой облак; в ръката си носеше чаша. Беше само по заетите от мен шорти: толкова добре му стояха, че реших че може да ги задържи. Те откриваха силните му крака; при всяка стъпка се появяваше ясна граница между квадроцепсите му и вътрешната страна на бедрата; Стъпалата му бяха здрави, но не прекалено.

--- Добро да е, сънчоглавко. -- подразних го малко. -- Добре ли спа?

--- Ами да, наистина добре. -- каза той облагайки се на перилото. Дясната му ръка се допираше в моята. Прозя се и разтърка очи.

Подсмихнах се, а той пак ме заслепи с една от убийствените си усмивки. Стеснителен, а в същото време странно уверен -- някак непринудено, но и с нещо определено недостижимо и неуловимо. Тази усмивка ми донесе деня, въпреки че бе едва 7 сутринта. Да, всяко негово изражение заслужаваше внимателно вглеждане и представляваше цяла наука само по себе си. Атомизъм.

--- Как е кракът ти? -- попитах аз.

--- Доста по-добре. -- отвърна той и за доказателство раздвижи пръстчетата на краката си.

--- Явно мехлемът все пак свърши работа. -- отбелязах.

--- И на мен така ми се струва. -- усмихна ми се Томи и погледна към плажа. -- Тук горе е много хубаво. -- каза той.

--- И още как. -- отвърнах.

Искаше ми се всеки ден да започва с неговото присъствие. Щеше ми се да отпусна глава на рамото му; вместо това я подпрях на дланта на ръката си.

Пиехме кафе без да говорим, всеки зает със собствените си мисли, и се радвахме на сутринта. Беше прекалено рано за цигари.

--- Благодаря ти, че снощи остана до мен. -- каза той след малко.

Кимнах.

--- Ти сънуваше лош сън. -- казах тихо.

Той въздъхна, разтърка нетърпеливо нос и без да иска си разля кафето. Остави чашата настрана.

--- Да, случва ми се понякога. -- каза той, -- но никога не си ги спомням.

--- Изглежда беше доста лош, даже бълнуваше и разни такива. -- продължих, оставяйки и моята чаша на парапета.

Той не каза нищо, но очите му ясно говореха, че прекрасно си спомня кошмара. Поколебах се, но след това протегнах ръка и я поставих на рамото му -- надявах се че го приема като приятелски жест.

--- Можеш да ми разкажеш когато решиш. -- казах, като леко стиснах рамото му в дланта си.

--- Зная, Джереми. -- рече той.

--- Говоря съвсем сериозно. -- настоях.

Той се поколеба.

--- Благодаря. -- отвърна най-после той. След това погледна отново към плажа.

--- Бих искал да нарисувам този изглед. -- смени темата.

--- Да нарисуваш? -- повторих като ехо.

--- Аха. Обичам да рисувам. -- каза той.

--- Не си го споменавал досега. -- отвърнах.

--- Не съм тръгнал да го оповестявам на всички. -- рече той, -- Някои неща предпочитам да запазя за себе си.

И продължи:

--- Рисуването някак ме освобождава, успокоява ме. То май е единственото нещо, за което мога да се уловя, когато всичко друго в живота ми се скапе.

"Да, мисля че знам какво имаш предвид.", помислих си и се сетих за моето писане.

--- Може би някой ден ще ме пуснеш тук да порисувам? -- помоли той.

--- Разбира се, дори е излишно да ме питаш... -- усмихнах се.

--- Супер! -- каза той.

--- Трябва да вървим, става късно. -- рекох.

Той направи гримаса и заключи:

--- Тогава по-добре да се облека.

--- Добре. Аз ще сляза след малко.

Той стисна дясното ми рамо с широка усмивка и слезе в къщата.

Продължавах да се усмихвам и като се обличах.

***

--- Завий ей-тук. -- рече Томи.

Над главите ни се извисяваха короните на дърветата на страничните тротоари. Тази част от града се наричаше Пайн Гроув, тук живееха семейства на потомствени и новобогаташи. Намалих малко и последвах желанието му. В пряката асфалтът под гумите на колата свърши. Пътят до дома на Томи беше черен, неравен и груб. А какъв ли беше пътят до сърцето му?... "Вероятно каменист", предположих наум. Първоначалните ми впечатления за него бяха съвсем погрешни и неспирно се меняха, докато опознавах внимателно личността му. Това пак ме подсети за опасността, която се крие в стремежа да поставиш някого в рамка и стереотип. Не всички възхитителни блондини са тъпи и задръстени, а и той уважаваше правото на човек да бъде различен.

Невинността му все още ме преизпълваше на моменти, но той не бе никак наивен; прекрасно разбираше какво става около него и какво движи света, но по някакъв начин съумяваше да не изчезне в мелницата му и да бъде над нещата. Подозирах, че предпочиташе да обитава своя малък свят от мечти, а реалността просто не можеше да го избута оттам.

--- Това е най-старата част на града. -- отбелязах, -- Как успяхте да се настаните тук?

--- Баща ми е роден тук. -- отвърна той изненадващо и добави -- Всъщност, живеем в къщата на баба ми, тя почина.

--- Съжалявам. -- казах.

Той не каза нищо. Хомофобският боклук на Еминем прогонваше тишината, бълвайки мръсотия срещу всеки, който не е хетеросексуален, бял или тъп.

Какво от това, влюбени мъже пак могат да търсят щастието си. Бритни пък харесва да показва тялото си -- точно така, някой хетеросексуален да се оплаква? Така че, не всички сме получили "просветеление" като мистър Шеди. Така че, я стига!

Намръщих се, отвратен от текста. Някои хора просто отказват да приемат факта, че мъж може да храни нежни чувства към друг мъж, че интересите на жените могат да надхвърлят рамките на хорските сплетни -- да не говорим какво е положението при животните, че играта на вероятности и генетика може да даде на човека свръхпигментирана, тъмна кожа, не по-трудно от хипопигментирана, светла кожа. Докато завивах наляво си представих свят, населен главно с хетеросексуални бели и русокосите им съпруги, чиято единствена задача в живота е да си бръснат краката за кефа на мъжете си. Помислих си за Матю Щепърд и за всички потенциални Матю Шепърд-овци на света, сред които съм и аз; Да бъда убит като наказание за това, че се осмелявам да бъда самия себе си.... Томи не забеляза сълзата по страната ми. Представих си хипотетичния, идеален "хетеро", който на 12 години изобщо не се е сблъсквал с притеснението от влечението към хора от собствения пол и го съжалих: той бе обречен да обитава свят, в който разнообразието се смята за нещо лошо, и цялата "правота" на тоя му свят не можеше да го спаси от блатото на предразсъдъците, колко и разбиращ да е. Проклинах нетолерантността и съжалявах всички, които се смятаха за нещо повече от другите само защото за изтеглили наречения за по-добър късмет в сляпата игра на 9 срещу 1 на природата. Почувствах отчаяна безнадеждност.

Изключих радиото и запалих цигара.

След още няколко завоя най-сетне стигнахме до автомобилната алея на Томи. Тя се виеше сред обширната залесена с дървета земя и сякаш нямаше намерение да свършва.

--- Градина! -- отбелязах усмихнато.

--- Да, тази къща отдавна принадлежи на семеството ми. -- обясни той. -- Когато баба почина, баща ми трябваше да я задържи. Просто късмет, не сме богаташи или нещо такова.

--- Нямаш братя и сестри, нали? -- попитах.

--- Баща ми е психиатър. -- сякаш не ме чу Томи, -- Ще ти хареса.

--- Психиатър? -- попитах притеснено.

Психиатрите и маниерът им да дисецират хората винаги ме изнервя.

--- Аха, -- отвърна Томи докато паркирах и на влизане в къщата добави -- Наистина е точен пич.

Последвах го и след няколко стаи стигнаме до кухнята.

--- Здрасти, татко. -- поздрави Томи.

Направо се опулих като видях баща му за пръв път.

--- Лелеее -- измърморих смаяно. В дъното на стаята стоеше най-великолепният мъжага, който човек може да си представи. Обърна се и се усмихна.

--- Здравейте, хлапета. -- каза той и остави ножа на плота. Отиде до сина си и го прегърна. Томи светна от удоволствие. Със своите над 190 см, той бе с почти 5 см по-висок от баща си. Тя явно държаха един на друг. Заплеснах се тъпо.

--- Какво ти е на на крака? -- попита мъжагата след като се резделиха.

--- Контузих го по физическо. -- обясни Томи.

--- Падна ли?

--- Нещо такова. -- отвърна Томи и ме погледна с усмивка. Малко се изчервих и Томи добави -- Но вече е съвсем добре.

Той продължи:

--- Татко, това е Джереми. Джереми, запознай се с баща ми.

Мъжагата ме изгледа, пак се усмихна и предложи ръка. Уверено стисна моята, докато го гледах е невероятно красивите му кафяви очи. Те проблясваха в зелено и златно, но всъщност напомняха на топли лешници.

--- Много се радвам да се запозная с теб, Джереми. -- рече той меко.

--- Ъъъъ, да, и аз се радвам да... хм, се запозная с вас, г-н Невърс. -- едва успях да отвърна.

Беше облечен с флотска униформа, която подчертаваше всичко необходимо, а на врата му беше пристегната тъмночервена вратовръзка, която бе преметната през рамото, за да не се изцапа с храна.

--- Наричай ме Кевин. -- рече той.

--- Ъ, добре... -- изчервих се.

Той се засмя, при което пробляснаха идеални бели зъби и прокара ръка през добре вчесаната си светлоруса коса. Беше изкъпан, обръснат и като излязъл от каталог на бельо, изобщо не му отиваше да е баща. Приличаше повече на по-голям брат на Томи, въпреки че сигурно пе към четиридесетте. Ясно разбирах откъде идват невероятните гени на Томи.

--- Ще ида да оставя дрехите си за пране. -- рече Томи и излезе.

Оставането насаме с Кевин ме изпълни с някаква смесица между паника и благоговение.

--- Предполагам, че синът ми е спал у вас снощи. -- каза той, като ме изучаваше неприкрито.

--- Да, така е. -- казах. Погледът му буквално ме пронизваше, но самият той оставаше скрит от дълбоководни течения. Мигновено усетих, че не е пропуснал абсолютно нищо.

--- Ще ми се да се беше обадил -- каза той, -- Доста се притесних като не се прибра.

Гласът му не носеше обвинение, и все пак си помислих, че ме вини за станалото. Непроницаемите му очи ме прободоха за последно преди да се върне към закуската си. Предложи ми кафе и препечени филийки, но аз възпитано отказах.

--- Мислех, че се е обадил. -- извиних се глупаво, наблюдавайки играта на лицевите му мускули докато дъвче. Кевин вдигна поглед и напрежението се разтвори в усмивката му.

--- Няма нищо. Сигурно сте били заети с по-важни неща. -- рече той с шеговита ирония.

Не измислих нищо подходящо, така че си премълчах. Той пак ме погледна и попита:

--- Как ти е фамилията?

--- Маркс. Джереми Маркс.

Той помълча.

--- Хубаво име. -- каза тихо. Комплиментът просто премина покрай ушите ми; продължавах да се притеснявам.

--- Хей, Юпитер! Тук! -- внезапно извика Кевин и плесна леко с ръце.

През задната врата на кухнята плахо се подаде куче.

--- Това е кучето на Томи. -- обясни Кевин, докато животното се приближаваше към нас, душейки въздуха.

Юпитер беше мъничък мелез. В родословието му сигурно фигурираха папагали и магарета. Не се наемам да описвам козината му, някаква смес от кафяво, бяло и черно. Липсваше част от лявото му ухо и забележимо накуцваше. Опашката му стоеше в някаква неестествено положение, беше загубил няколко зъба. При все това при дадените обстоятелства имаше вид на изключително добре обгрижено куче -- загладен косъм и внушително коремче. Кафявите му очи излъчваха топлота.

--- Той е, ъъъъхм, -- опитах се да намеря по-благоприлична дума -- много яко куче.

--- Вече от няколко години е при нас. -- обясни Кевин. -- Томи искаше куче за рождения си ден, затова бившата ми жена и аз го заведохме в приют за бездомни кучета. Канехме се да му вземем един прекрасен породист лабрадор, но тогава Томи видя Юпитер. Момчетата от приюта казаха, че са смятали да го приспят, понеже е бил прегазен от кола и не могат да направят много за излекуването му. И без това никой не искал да вземе толкова грозно и пребито куче.

--- Разбирам. -- казах, силно заинтригуван.

--- Щом чу това, Томи много се натъжи. Веднага реши да вземе Юпитер вместо лабрадора. Дирдре и аз се опитахме да го разубедим, но ти знаеш какъв може да бъде като се заинати. Твърде беше решил да вземе Юпитер, така че го оставихме да направи каквото иска. Не очаквахме нещата да продължат дълго. Томи обаче взе присърце грижата за кучето, и след всяко посещение при ветеринаря то изглеждаше все по-добре. И до днес не проумявам отдадеността на сина си към това куче -- грижи се за него всеки божи ден, купува му кучешка храна, даже спят заедно. Притеснявам се обче че това няма да продължи още много, Юпитер наистина е много стар и е преживял прекалено много неща. Обичта на Томи вече дълго време държи кучето на крака, но и обичта си има граница...

В този момент влезе Томи. Веднага щом видя Юпитер, очите му светнаха.

--- Хей, момче! -- възкликна радостно, а кучето веднага припна към него, диво махайки с опашка.

Томи се сниши на колене, прегърна старото животно и зарови нос в козината му.

--- Липсваше ми! -- напевно измърмори под носа си, като галеше Юпитер любвеобилно. -- Как е моето прекрасно куче? -- продължи той, като сега трескаво го разтърсваше.

В един момент Юпитер изведнъж започна да се гърчи, сякаш ще повръща; Томи бързо се отдръпна и прехапа долната си устна.

--- Не бива да го вълнуваш чак толкова. -- отбеляза Кевин.

Томи не обърна внимание на баща си, покри муцунката на кучето с ръка и много нежно я масажира. Очите му се замъглиха, лицето му излъчваше болка.

--- Ще се оправиш, -- шепнеше му той, докато конвулсиите на Юпитер затихнаха и спряха.

Той отново го прегърна, а Кевин тъжно поклати глава.

--- Добро момче, прекрасно момче. -- гласът на Томи изведнъж се срина.

Трябваше да отместя поглед -- сърцето ми се преизпълваше с обич към това невероятно, себеотдайно момче. Бих му дал живота си ако някога го поиска.

--- Бягай сега. -- каза Томи.

Той прочисти гласа си и се насили да се усмихне:

--- Иди си намери някоя красавица и се позабавлявайте.

Кучето изръмжа игриво, близна още веднъж лицето на Томи и припна навън в градината. Томи се изправи и въздъхна; запали цигара.

--- Томас, вече говорихме за пушенето. -- възмути се незабавно Кевин; той нервно махна с ръка, като че в кухнята влезе хлорен газ, а не цигарен дим, и добави -- освен това още е толкова рано.

Като че ли по-късно през деня никотинът вреди по-малко.

--- Няма да пукна точно сега... -- измърмори Томи.

Кевин не се зарадва на забележката и това ясно пролича в изражението му докато отваряше прозореца. Известно време помълчахме. Заизучавах краката си. В един момент Кевин погледна часовника си:

--- Време е да вървя.

Отнесе изплзваните съдове в миялната и нагласи вратовръзката си. Беше от онзи тип хора, дето никога не закъсняват за нищо, понеже винаги тичат преди другите.

--- До довечера, татко. -- каза Томи.

--- Надявам се. -- отвърна Кевин, разроши косата на сина си, прегърна го набързо и се обърна към мен -- Пази се, Джереми.

Начинът, който избра да ми каже "чао" ми се се стори странен.

--- Ще се пазя. -- отвърнах и го погледнах с любопитство. Той се усмихна топло и ми намигна.

--- И никакво пушене! -- предупреди той Томи, но все още усмихнат.

Томи му се изплези. Кевин се разсмя, повдигна ръце към небето и изразително изрече:

--- Деца! Господ да ми е на помощ.

Той излезе от стаята с недосегаемо сериозно изражение, но го чух да се хули издайнически докато затваряше входната врата.

--- Видя ли, казх ти, че е готин. -- каза Томи.

Кимнах несигурно в отговор.

***

Томи излезе от кухнята и аз го последвах.

--- Трябва да взема някои неща от спалнята ми -- обясни той докато ме водеше напред.

Вървях и се оглеждах любопитно. Стаите бяха подредени с вкус. Къщата бе стара, но обзавеждането и бе ново, а излъчването й -- свежо и приятно.

В единия тесен коридор трябваше да прескачаме някакви неразопаковани кашони. Томи ме осведоми:

--- Баща ми е майстор по интериора.

--- Аха, определено. -- отвърнах.

Томи отвори една врата и влезе в стаята си.

Нещо ме спря и преди да вляза се поколебах на прага.

--- Идваш ли или не? -- усмихна се той

--- Да, следвам те. -- отвърнах и пристъпих вътре.

Стаята му бе разделена на две.

Едната -- явно там спеше -- беше в различни отенъци на синьото. Дебел тъмносин плюшеният килим покриваше целия под. Светлината проникваше в стаята дълги завеси, само с тон по-светли от цвета на килима; Размерът на леглото здравата ме изуми -- никога не бях виждал по-голямо от това. Беше покрито с мека военна завивка с няколко небесносини възглавници върху нея. До компютъра на бюрото стояха грижливо подредени учебници. В единия ъгъл на спалнята бяха нахвърляни купчинка възглавници. В далечния край вдясно имаше врата към банята му. Най-хубавото нещо в стаята му обаче си оставаше дъхът на гора, който влизаше през отворените прозоци

Другата, лява част на стаята беше с малко по-нисък под. Предназначението й веднага ми стана ясно -- отвъд няколкото стъпала започваше неговото ателие. Стените и тавана на ателието бяха направени от големи плоскости от много дебело стъкло, подобно на голяма оранжерия. Грапавият под от грубо дърво беше осеян с безброй цветни петна, произведения на изкуството сами по себе си. Беше пълно с платна за рисуване и пакети с дебела хартия. Томи сякаш притежаваше всеки възможен цвят във вид на маслени бои, акварелни бои или моливи, които стояха в чисти акрилни кутии. По цялото ателие бяха разхвърляни изцапани с боя парцалчета и четки с всякакви размери и форми на снопчето. Нямаше опасност в стаята на надзъртат любопитни погледи -- под прозореца растеше обилна растителност, малки дървета, храсти и пирен.

--- Удивително! -- успях най-после да си поема дъх аз.

Томи обясни:

--- Баща ми построи всичко това преди да се преместим тук. За да рисувам ми е нужна естествена светлина, затова смени част от тухлените стени със стъклени.

--- Уха, наистина се грижи за тебе! -- казах, удивен от гледката.

--- Винаги ме е окуражавал за рисуването. -- отвърна той.

--- Стига бе!

Не познавах много тийнейджъри, чиито родители биха построили на практика професионално художническо ателие за сина си.

--- Искаш ли да погледнеш някои от рисунките ми? -- попита той.

--- Искам, да. -- отвърнах.

Той слезе към ателието и аз го последвах, осъзнавайки че всъщност прекрачвам в неговия личен свят.

А светът му бе неправдоподобно горещ и представляваше цяло изпитание за обонянието. В ноздрите ме блъсна натрапчивия мирис на летлив разтворител и масло.

--- През деня като напече слънцето тук става доста горещо. -- рече Томи.

Той хвана някаква дръжка и завъртя я с усилие. В резултат няколко стъклени плоскости от стената и пода се завъртяха и в стаята проникна лек повей.

Той се вгледа в мен, поколеба се няколко секунди и призна:

--- Не съм ги показвал на много хора.

Изрекох точно каквото почувствах:

--- Бих те разбрал, ако предпочитеш да ги запазиш за себе си.

Той пак се поколеба.

--- Искам да ти ги покажа. -- реши най-после.

Изпълни ме силна радост. И сам прекрасно зная колко трудно е да допуснеш някого до своя свят. Едва ли в тая стая имаше нещо, което да е повече "него" от това, което се канеше да ми покаже.

Бавно се поразходих наоколо като внимателно прескачах платната и заобикалях стативите. Изненадах се колко широк бе изборът от стилове на Томи: повечето от рисунките бяха с маслени бои, но имаше няколко черно-бели графити и няколко графики с обикновени цветни моливи.

Темите бяха не по-малко разнообразни. Повечето от пейзажите явно бяха от Флорида -- с много пясък и палмови дървета, въпреки че ми се стори че мярнах и няколко изгледа от западното крайбрежие. Беше рисувал и много протрети на непознати за мен хора. Едни изглеждаха по-детайлни от други: някои пресъздаваха лицата съвсем фино и прецизно, повечето обаче бяха по-неясни и размити. Предположих, че това е въпрос на стил, но не можех да съм сигурен, понеже познанията ми за изкуството клоняха към нула. Някои от пейзажите бяха някак си бодри, радостни, свежи, а други -- мрачни и тъмни. Вероятно в тях като във вода се оглеждаха настроенията му: слънчевият Томи, когото обичах, и по-мрачният човек със сложен вътрешен свят, когото отчаяно желаех да опозная.

Една от картините ме потресе. Беше я озаглавил "Черна магия, истинското вуду" -- злокобен, сюрреалистичен рисунък, в който уж се преплитаха безформени петна, но които по някакъв начин изпълваха душата с растяща уплаха.

--- Странно! -- казах.

--- Това е мой кошмар. -- късо отвърна той.

Вдигнах очи към него, но той не пожела да вдигне своите. Толкова за твърдението, че не си спомня кошмарите. Той промълви неловко:

--- Трябва да вървим. Ще закъснеем.

Кимнах, малко засегнат, и го последвах мълчаливо. Изведнъж на единия статив забелязах още една маслена рисунка и се спрях. Голям автопортрет. Той стоеше там, силен и гол до кръста и гледаше към мен палаво, секси, с искрящи сини очи. Втренчих се в този непознат хартиен Томи; в мен незабавно нахлу сексуален порив. Много странно -- беше възпроизвел образа си в най-дребни детайли, но въпреки всичко цялостното впечатление сякаш просто не отговаряше на реалността. Тива не пречеше на картината беше възхитителна, пък и изборът на модел никак не беше лош.

--- Хич не си скромен. -- засмях се аз, оглеждайки платното.

Той не се усмихна. Попита:

--- Какво мислиш?

Позамислих се за секунда, понеже той не регира на шегата в репликата ми. Най-сетне отвърнах:

--- Нарисувал си се във фини детайли.

--- Но...? -- побутна ме той.

--- Изразът в очите ти... Не мога да го съчетая. -- казах, -- Изглеждаш различен.

Надявах се да не се засегне.

--- Да, казвали са ми го. -- рече той.

--- Освен това, тук липсва бенката ти. -- допълних.

Имах предвид малката бенка на рамото му, която бях забелязал миналата нощ като излезе от банята.

--- Бенката ми. -- повтори той.

Прекрасно разбирах, че думите ми ще го учудят. Те намекваха, че съм се загледал в тялото му, а една бенка е твърде малка за да е първото нещо, на което човек би се спрял.

--- Ами да, тазо на рамото ти? -- уточних и леко се изчервих.

--- А, да. -- той озадачено повдигна вежди. -- май съм изпуснал тая подробност.

--- Както и да е, когато решиш, винаги можеш да дойдеш, ако не си се отказал от пейзажа от козирката вкъщи. -- бързо смених темата.

--- Мммда. -- каза той отвлечено, все още мислейки за нещо друго.

Отвреме-навреме определено приличаше на смахнат.

--- Благодаря ти, че ми показа всичко това. -- казах тихо.

Този път вдигна очи към мен, със съвсем ясно съзнание в тях, и каза:

--- Радвам се, че ти харесаха.

--- Определено. Имаш дарба. -- казах аз.

Той се изчерви и сведе поглед.

--- Трябва да вървим. -- напомних.

Изкачих няколкото стъпала след него. Той взе няколко тетрадки, пакетче дъвки "Сладка ябълка" и ярка неоновожълта "Дзипо"

--- Яка запалка имаш. -- отбелязах, -- Само за Маями Бийч.

Той се ухили.

--- Хехе, и мене ме кефи. -- потвърди той, прибирайки нещата в раницата. -- Подари ми я един добър приятел у дома.

Тъй, значи "у дома" той си има "приятел". Обля ме внезапна ирационална вълна от ревност, след която се почувствах глупаво.

--- Значи, тук не е "у дома" -- перифразирах думите му.

Той не отговори веднага, зает с издирване на учебници от рафта.

--- Още не. -- рече и въздъхна.

Не казах нищо. Думите му ме натъжиха малко, въпреки че детинската му носталгия не ми влизаше в работата.

Той взе един бонсай в ръцете и ме помоли да ида с него в банята.

Томи напои малкото борче и ми го подаде. Седнах на ръба на ваната и го наблюдавах докато си измие и изчисти зъбите с конци, непринудено споделяйки хигиенните си навици с мен. Плисна лицето си със студена вода, разтърка го, обследва образа си в огледалото и въздъхна. Помислих си, че едва ли е възможно отражението да не го задоволява.

Отвори едно от шкафчетата, извади хапче от едно шишенце и го глътна. После взе малък флакон и напръска леко врата си с ароматното му съдържание. Помещението се изпълни с мъжествено ухание на дърво и дарчин.

--- Това мирише страхотно. -- отбелязах, докато си решеше косата.

--- Аха, бие рекорда. -- отвърна той шеговито, като се бореше с един непокорен кичур.

Накрая отегчено отвори кранчето и умири снопчето с вода. Изми си ръцете със сапун "Дайъл", разтривайки го добре по дланите и пръстите си. Изплакна ги и обяви:

--- Готово!

--- Крайно време беше. -- направих се на разгневен.

Всъщност за мен беше наслада да го наблюдавам как върши всички тези неща.

--- Просто се старая да съм хубав за теб. -- ухили се той мазно като си подсушаваше ръцете.

Вдигнах възмутено очи към тавана, но в мен се разля топлина.

***

Революциите и войните едва ли биха могли да са ми по-безразлични, така че в часа по история мислите ме отнесоха в личния ми свят. Слънцето галеше топло лицето ми, аз си представях какви ли не сцени с учстието на Томи, презервативи, възглавници и липса на дрехи; чудех се какво ли би било усещането от допира на тялото му ако се събудим един до друг след наситена на секс нощ. Представях си как за пръв път му казвам че го обичам, докато слънцето се потапя в морето и пясъкът под нас охладнява; спомнях си мига, в който го видях за пръв път, чудех се дали и той се е почувствал по същия начин; при мисълта да не го видя никога вече, очите ми натежаха и се замъглиха. Съучениците ми си водеха бележки, а в съзнанието ми устните на Томи се разтягаха в усмивка за мен; горях от желание да прогоня кошмарите му надалеч. Невинността му ми носеше радост, той никога не ме нарани съзнателно; всъщност, не се плашеше от мен и сякаш разбираше болката ми, без дори да ме познава.

Той ми беше приятел. В този именно миг осъзнах, че наистина съм влюбен. Дълбоко и болезнено влюбен, защото любовта покълва от приятелството, а не от сексуалното или физическото привличане, макар да е ясно, че и тези два фактора играят огромна роля. Вгледах се в дланите си, бавно разтворих пръсти и ги прострях на огрения от слънцето плот, а мисълта баво попиваше в мен. "Имам хубави китки", помислих си ни в клин ни, в ръкав. Ето че сърцето ми за пръв път бе отдадено истински на някого -- на Томас Невърс. Усмихнах се, надявйки се, че някой наоколо ще ме забележи и ще ме разбере. След малко ми дойде наум, че би трябвало и поне да изглеждам заинтригуван от урока, така че отворих тетрадката.

Празната страница някак си ме подканяше. Забих поглед в нея, прехапвайки долната си устна и напълно пренебрегвайки скучния монолог на учителя. Прикрих незабележимо листа с ръка, за да не може никой да надзърне и поведох писалката по него:

Погледнах какво съм написал и се намръщих. Въздъхнах и добавих още един ред:

Откъснах страницата и сгънах тайните в ръцете си.

***

След часовете той ме чакаше, облегнат на колата ми.

--- Къде се пилееш? -- попита той, без да звучи рязко, нито нахално.

Всъщност, бях прекарал последния час в търсене, и търсех него..., но не смятах да го осветлявам за това.

--- Трябваше да се погрижа за едно-друго. -- отвърнах хладно.

Колко много означаваше той... Отключих вратата:

--- Скачай, ще те откарам.

Мадона звучно оплакваше деня, в който музиката умря, а в това време всички пътища бяха наши. Томи припяваше с кадифен глас, без да изпусне нито нота от създадената за него песен.

--- Можеш ли да ме научиш да танцивам съвсем бааааааавно? -- пееше той. Не можех да се спра да се изчервявам, въпреки че той не влагаше нищо в думите си.

Не мога да изпея и един тон правилно, но при припева ми пропаднаха всичките задръжки и с крайно невиждана охота и двамата завихме по ритъма на мелодията:

---Бай-бай, мис Американски пааааай -- сбогувахме се ние гръмогласно с мис Американски пай под съпровода на музиката, която се изливаше от високоговорителите.

Хвърлих поглед към Томи докато пееше. И досега помня лицето му в онзи момент. Сините му очи бяха загубили яркостта си, но в тях продължаваше да блика душата му; косата му пръскаше жълтото си вълшебство. Той се усмихна в отговор и по страните му се появиха трапчинки.

Диджеят обаче прекъсна песента с някакъв тъп коментар и ни развали кефа.

--- Това беше яко. -- каза Томи и запали цигара с жълтото си "Дзипо"

--- Аха, много ме кефи тая песен. Макар че предпочитам оригиналната версия.-- казах аз.

Томи ми подаде цигарата и аз дръпнах дълбоко.

--- Имаш приятен глас. -- рече той в отговор. Сърцето ми за малко да изскочи от гърдите, неволно извих волана и за малко щяхме да се озовем в канавката. Ето ви патетичен вариант на лекото изчервяване.

Остатъкът от пътуването мина безметежно. Паркирах пред къщата на Томи и внезапно се натъжих.

--- Е... може би ще те видя утре? -- попитах.

Утре... Два века до утре... Той кимна и потвърди:

--- Със сигурност! -- и усмивката му прогони мрачните облаци от мислите ми.

--- Бай-бай... -- казах.

--- ...Мис Американски пай... -- усмихна се той отново.

Ухилих се и го погледнах право в очите въпреки всичките си усилия. И през целия път до вкъщи си тананиках песента на Дон Макглийн.

***

Заварих Джейсън да седи на стъпалата пред входната врата. Не можех да измисля как да възприемам присъствието му. Въздъхнах за себе си -- обичах го. Като приятел.

--- Джейс! -- казах.

Той се ухили и ме прегърна. Отвърнах на прегръдката и оставих ръцете си да отместят косата му, за да допра лице о врата му.

--- Липсваше ми -- прошепна той.

--- Не толкова много, колкото ми липсваше ти. -- рекох съвсем искрено.

Обичах откритостта в поведението, която можех да си позволя в негово присъствие.

Известно време стояхме така.

--- Как я кара любимото ми хлапе? -- попита той като се разделихме.

--- Керън? -- подразних го -- Откъде да знам?

Той ме тупна.

--- Гадняр такъв! -- рече най-добрият ми приятел и бързо ме целуна по устните.

В отговор и аз го целунах, без да влагам страст. Не ми се щеше да предизвикам някоя мъдра идея у него.

--- Вкусен си. -- усмихна се той като се отдръпнах.

--- Аз съм си вкусен поначало и винаги, забрави ли? -- казах, прегърнах го през рамо и го поведох в къщата към кухнята.

--- Нещо за пиене? -- попитах го и отворих хладилника.

Той седна на плота.

--- Не бих отказал бира. -- отвърна.

Присвих устни, но взех кутия бира от рафта, където винаги държах за него любимата му "Бъд".

--- Да ти е вкусно! -- казах и му подхвърлих кутията.

--- Мерси! -- отвърна и отвори бирата със съскане.

За себе си избрах ябълков сок.

--- Е, как вървят нещата? -- попитах го като надигнах чашата.

В отговор той бавно облиза устни и леко разтвори крака. Вдигнах очи към тавана и го квалифицирах с усмивка:

--- Баси перверзника.

Той също се усмихна и отпи голяма глътка от кутията.

--- Влюбен си в Русокоското. -- заяви внезапно той.

Задавих се, носът ми се напълни с ябълков сок.

--- Знаех си! -- заключи той и въздъхна. Погледите ни се срещнаха; зелените му очи бяха замъглени, но красиви както винаги.

Знаех, че не мога да крия тайните си от него, той ги знаеше всичките до една. Но му имах пълно доверие; Този невероятен пич беше с мен от първия ми ден на тоя свят. Само се надявах да не се почувства предаден.

--- Ела. -- кимна.

Подчиних се. Приближих се докато лицата ни се оказаха на сантиметри едно от друго. След малко промълви:

--- Колко си хубав.

Отместих поглед. Внезапно той протегна ръце и силно ме гушна. Не се противопоставих. Отпуснах брадичка на здравото му рамо. Целуна ме по врата и проследи ключицата ми с устни. Отдръпнах се без колебание и свалих тениската си.

Той познаше всеки сантиметър от тялото ми, нямаше какво да го изненада, но при все това съсредоточено ме разглеждаше. Взех ръката му и я поставих върху панталоните си. Погледна ме въпросително и аз кимнах; той бавно разкопча копчетата, а аз изух обувките и дънките. Поведох го тихо към масата; той бързо махна и своята тениска и панталоните си.

Отпуснах се върху масата по гръб и го оставих да преоткрие тялото ми. Той бавно приплъзна боксерките ми надолу и ме погледна с безкрайна любов. Знаех, че няма да отиде твърде далеч -- защото му вярвах. Той свали и своите боксерки и легна върху мен.

--- Не забравяй, че никой не може да те обича повече, отколкото те обичам аз. -- прошепна в ухото ми.

Едрите му ръце масажираха гърдите ми. Очите ми веднага се навлажниха и аз силно ги стиснах, прегръщайки първата си любов. Постояхме така за малко. Когато го пуснах, с изненада открих сълзи в очите му. Джейсън никога не плачеше. Никога.

--- Господи! -- прошепнах и протегнах ръка, за да ги изтрия, полууплашен и без да знам какво да направя.

Но той отдръпна глава, приемайки емоциите си.

--- Имам нужда да разбираш чувствата ми. -- каза той, без да се срамува.

--- Винаги съм те разбирал, Джейсън. -- изрекох.

Сложих ръце на кръста му и продължих:

--- Ти си най-добрия ми приятел и никой никога не ще може да те измести. Но точно сега просто имам нужда от онова, което знам, че не мога да имам.

--- Страхувам се, защото този, който никога няма да имам, винаги е бил с мен. -- отвърна той с въздишка и разтри очите си. -- Но мисля, че и двамата предпочитаме да бъде именно така.

Целунах го по бузата.

--- Не искай от мен да го харесвам. -- предупреди ме той. -- Пичът е пълно хахо.

--- Не мисля, че е гей, нито че го интересувам. -- казах. -- така че не се засилвай да си опикаваш територията, поне засега.

На устните му отново се роди тъжната му усмивка. Каза само:

--- Ще видим.

***

На другата сутрин Томи ме убеди да пропусна часовете, за да рисува изгледа от козирката.

--- Ще използвам пастели. -- каза той като извади комплект ронливи пръчици. -- Обикновено предпочитам маслени бои, но искам да изпробвам една пастелна техника, за която чета.

С любопитство гледах как Томи разпъва статива и закрепя на него дебела дъска. Отгоре залепи внимателно огромен оранжев лист хартия и се зае с отварянето на голямата плоска кутия, в която държеше рисунките си.

--- Струваше ми се, че ще ползваш бяла хартия? -- казах аз.

--- Не и с пастелите. Разбираш ли, с тях трябва да се оцветява възможно по-малко място, иначе става прекалено нацапотено. Затова цветът на хартията трябва да се подбере предварително и да се използва за постигане на търсения ефект. А аз избрах оранжево, понеже искам да се получи топло излъчване.

--- Но небето не е оранжево? -- отбелязах.

--- Не, но облаците понякога са. -- отвърна той.

--- Значи, ако искаше да получиш по-мрачна картина, щеше да рисуваш на черна хартия? -- попитах.

--- Не, черното твърде силно променя цвета на сухия пастел, въпреки че по принцип и това е възможно. -- обясни търпеливо той. -- По-удачен избор обаче е тъмносиньото, то изобщо не променя цветовете; пък и сенките са сини, а не черни.

Докато продължавах да го разпитвам, той разтри няколко пастела в бял ориз -- така се премахват замърсяванията и цветовете се получават ярки и живи. Никога преди не бях се интересувал от рисуване, но ентусиазмът му наистина ме завладя; той явно обичаше хобито си страстно.

И беше много талантлив.

Първо скицира с молив изгледа с леки драсвания на графита по хартията. След това започна да нанася пастел, използвайки от странни по-странни цветове: тревата беше жълта, небето си оставаше оранжево, а за пясъка избра светлосиньо. Но не спря дотук, а продължи да смесва цветовете, докато морето не преля от листа в синьо, зелено и черно; небето стана млечно бяло, точно както изглежда в много горещ ден. Томи буквално вливаше на талази живот в рисунката.

Утринта бързо се превърна в ден и стана горещо.

Стомахът ми се оплака и предложих:

--- Какво ще кажеш за сандвич?

--- Да, ако ще си правиш и на теб. -- отвърна отнесено Томи, увлечен в рисуването.

Стояхме тихо, главно защото усещах, че има нужда от тишина, за да се съсредоточи; не исках да прекъсвам удоволствието му.

--- Аха, умирам от глад. -- казах и се изправих. -- След малко ще се върна.

Отворих хладилника и ме облъхна хладен въздух. Грабнах хляба, изнамерих малко кашкавал и салата -- според избора на Томи в кафето. За себе си взех шунка и домати.

Скалъпих набързо няколко сандвича и ги отнесох нагоре с няколко кутии бира и пуканки.

Вдъхновено установих, че си е свали тениската.

--- Потя се като побъркан. -- каза той като оставих сандвичите ни на пода и за доказателство отри челото си.

--- Да, жежко е. -- съгласих се, но не се оплаквах. Предложих му питие и той избра бира. Жадно я надигна за да отпие, като по гърдите му между фините златни косъмчета се стичаха малки капчици пот. Долових мириса на дезодорант "Пюър спорт", който самоотвержено се опитваше да надвие потта му.

Подадох му сандвич и той го пое с благодарност. Погълна го за нула време без да каже нищо. Заех се неохотно с моята храна, гладът ми съвем беше отлетял нанякъде. Вместо това хвърлях крадешком някой и друг поглед към Томи. В такъв случай любовта вероятно наистина води до остлабване.

Похапнахме и се отпуснахме на шезлонгите, наслаждавайки се на слънцето. Свалих и моята тениска, надявах се да не изгоря твърде лошо. След няколко минути вече позадрямвах.

--- Кит! -- внезапно извика Томи.

Стреснах се и докато си отворя очите измърморих:

--- Какво, къде?

Обърнах се и погледнах към океана на няколко десетки метра под нас.

--- Извинявай, събудих те. -- каза той. -- Погледни ей-там! -- добави той, сочейки с пръст към небето.

--- Една бира и китовете политат. -- избъзиках се.

--- Облака бе, шматка такава! -- върна ми го той.

Погледнах нагоре и наистина -- там плуваше облак с форма на кит.

--- Глупости, според мен е заек. -- излъгах с хъс, опитвайки да го докача.

Той обаче не клъвна. Вместо това рече:

--- Различните хора виждат различни неща.

Гледахме безмълвно как над главите ни пробягват нови облаци.

--- А какво виждаш там? -- попита той, сочейки към доста сложна фигура.

В нея съзрях целуващи се момчета. Вместо това обаче отвърнах:

--- Не знам.

--- Аз пък виждам чадър. -- обяви романтично той.

Поклатих скептично глава.

После видяхме лодки, кораби, дървета и слонове на скейтове, а следобедът лека-полека изтичаше.

След известно време станахме. Облегнах се на перваза, а Томи напръска рисунката си с лак.

--- Като бях малък, аз и баща ми много често търсехме образи в облаците. -- каза Томи като застана до мен.

Силен вятър бързо изчисти небето.

--- Звучи яко. -- отвърнах и представих с удоволствие как мъжагата и малкият Томи се взират в облаците.

--- Винаги се е старал да бъде най-добрия баща. -- продължи той -- Много сме привързани един към друг.

--- А майка ти? -- попитах прямо.

Кожата му видимо настръхна.

--- С нея всичко е наред. -- отвърна той тихо.

Хвана се нетърпеливо за парапета и се изправи на пръсти.

--- Тя липсва ли ти? -- продължавах да настоявам, мислейки за собствените си родители.

--- Не бих казал. -- отвърна той. -- Но сега вече нещата са по-добре.

Явно имаше предвид развода. Не казах нищо, понеже на мен самия родителите ми липсваха ужасно много. Томи притежаваше огромния късмет да ги има, но не знаеше това.

--- Ти имаш ли се с твоите родители? -- попита той.

Сега настръхнах на свой ред. Усетих как кръвта се отдръпва напълно от лицето ми.

--- Ами, хм... -- започнах и въздъхнах.

Най-сетне в мен нещо взриви напълно открито и изтърсих:

--- Те са мъртви.

--- Какво?! -- попита той невярващо, с потресено изражение на лицето.

--- Родителите ми загинаха при самолетна катастрофа преди два месеца. -- отвърнах механично, продължавайки да гледам право през него.

Разбра, че говоря съвсем сериозно.

--- Боже господи! -- изпъшка той. Не можех да посрещна погледа му, понеже усещах жалостта у него. затова затворих очи.

Настъпи тишина, тежка и болезнена. Той започна да проумява.

В този миг почувствах прегръдката на ръцете му, притаила в себе си незададени въпроси.

***

Томи се взлезе пръв да се изкъпе, а междувременно аз пооправих стаята. Мозъкът ми работеше неспирно, колкото и да се опитвах да го спра докато нервно изпъвах завивките и възглавниците.

Той излезе от банята и влязох аз, без никой да пророни дума. Усещах, че има нужда от малко време и място, за да асимилира думите ми, и уважавах това.

Измих от себе си засъхналата пот и пастелния прах... Щеше ми се да отмия тъй и болката... И все пак, чувствах се много успокоен.

Заварих го седнал на канапето във всекидневната, прегърнал крака до гърдите си. Седнах на другия край на дивана с лице към Томи.

--- Защо не ми каза? -- попита той след малко.

--- Нямах ти доверие. -- отвърнах, -- Запознахме се съвсем неотдавна.

Думите ми ясно казваха, че съм започнал да му вярвам. Той кимна.

--- Разбирам. -- погледна ме той сериозно. -- Знаех, че нещо с родителите ти не е наред и попитах братовчедка си за това. Тя ми каза да питам теб, но изобщо не очаквах такова нещо.

Благодарих наум на Керън за уважението.

--- На няколко пъти се опитах да ти кажа, -- рекох, -- но просто не успях да намеря думите.

Томи се изправи и походи мълчаливо.

--- Няма да кажа, че съжалявам -- проговори той най-после. -- Зная, че мразиш да те съжаляват.

И беше прав.

--- Изглежда знаеш доста за мен. -- отвърнах.

--- Но бих искал да знаеш, че в някакъв смисъл усещам болката ти. -- продължи той. -- Знам какво е да загубиш хора, които обичаш. Ако, когато и да е, пожелаеш да говориш с някого затова, винаги можеш да ме потърсиш; аз ще бъда с теб.

--- Благодаря ти. -- прошепнах и захапах долната си устна. Той се доближи до мен, постави ръце на рамената ми и сведе лицето си на сантиметри от моето.

--- Казвам го съвсем сериозно. -- рече меко той. -- Не се крий в тази твоя дебела глава. Можеш да разчиташ на мен. Винаги.

Кимнах, неспособен да промълвя и дума. Гледах устните му. Той се усмихна нежно и ме пусна. Загледа се в снимката на нашите, окачена в рамка. Потърсих точни думи, за да му благодаря. Станах и се приближих до него.

--- Приличаш на баща си. -- каза след малко той. -- но очите си взел от майка си.

--- Животът им бе прекрасен. -- казах тъжно аз.

--- Да, имали са теб. -- отвърна нежно той.

Изненадващо ме притегли в прегръдката си. Притиснах се.

--- Благодаря ти -- прошепнах едва чуто.

Отдръпна се, протегна юмрук към брадичката ми, като че ме удря и се ухили широко.

--- Ти май съвсем се разкисна. -- подразни ме той и аз се изчервих.

Изведнъж се чу шум от отваряне на вкодната врата; и двамата подскочихме от изненада. Във всекидневната влезе Кими -- с побеснял поглед и скръстени ръце. Томи бързо се отдръпна от мен с изражението на хванато в капан животно. Ким повдигна вежди, но нищо не каза. Гневът й сякаш се лееше от нея на мощни вълни.

--- Каква приятна изненада. -- изтреля най-сетне тя.

--- Какво, по дяволите, правиш тук?! -- изтърсих ядосан и все още стреснат.

Никога не беше нахълтвала така.

--- Дойдох да проверя едно подозрение. -- подметна презрително към Томи и прошепна -- Ти си шибан педераст.

--- Глупости! -- възкликна Томи с негодувание.

Тя само поклати глава и си излезе. Затворих очи изтерзано. Край на всичко.

Томи ме гледаше с пощурели очи.

--- Трябва ли да идем при нея? -- попита той меко.

Не можах да се накарам да го погледна. Току-що с един дъх потвърди собствените ми тревоги. Той не е гей.

--- Аз ще ида, ти остани тук. --- не можах да скрия болезненото потрперване на гласа си.

Той не възрази и аз излязох навън в нощта.

Ким не бе отишла далече -- беше седнала на тревата на няколко метра от къщата. Знаеше, че ще тръгна след нея. Стегнах се, понеже прекрасно знаех какво предстои.

--- Джереми, какво търси той тук? -- започна прямо тя като седнах до нея.

--- Нищо особено, дойде ми на гости. -- отвърнах невинно; опитът ми да не прозвучи сякаш се защитавам, се провали безнадеждно. -- Прави ми компания.

--- Виждам, но защо?

--- Какво защо? -- отвърнах на въпроса с въпрос.

--- Защо ми причиняваш това? -- попита тя.

Погледнах я невярващо.

--- Но аз не ти правя нищо?

Това трябваше да прозвучи уверено, а не идиотски. Продължих:

--- Това че имате някакви проблеми помежду си не означава, че не мога да бъда приятел с всеки от вас.

--- О да, бих казала, че сте доста близки приятели. -- заяви тя с убийствен поглед.

--- Това пък какво трябва да значи? -- попитах, почувствал клаустрофобията на притисната в безизходица жертва.

--- О, мисля че ме разбираш прекрасно. -- каза тя.

Изправих се стремително.

--- Мисля, че е време да си вървиш. -- казах студено и поех към къщата.

Чух я да въздиша шумно като че се изправя, но не се обърнах да погледна.

--- Джереми, чакай. -- каза тя.

Пренебрегнах думите й, нямах намерение да се оставям ме командва; и бях изплашен до смърт.

Дочух бързите й стъпки зад гърба си и промених посоката, за да не я оставя да направи нова сцена пред Томи. Ускорих крачка и се отправих към върха на хълма.

--- Стига, Джереми, остави това. -- извика тя отново.

Без да кажа дума, стигнах до върха и седнах ръба, провесвайки крака в пропастта. Тя скоро пристигна и седна зад мен. Знаех какво усилие й коства това; тя се страхуваше от височини.

--- Виж... -- рече тя. -- Не исках да кажа това.

--- Знам. -- въздъхнах. -- Напоследък май всички казваме неща, за които после съжаляваме.

Осъзнавах, че съм на път да й призная и се чудех дали няма да съжалявам. В мислите ми се рееха стотици удачни извинения, но дълбоко в себе си знаех, че трябва да го направя.

--- Да... И правим неща, за които после съжаляваме. -- разсъди тя.

--- Кими, виж... -- поех сълбоко дъх.

Тя ме погледна тъжно, вероятно знаейки какво следва.

--- Аз...

Съжалявам? Депресиран съм? Не съм добър човек? Неизмеримо разочарован? Объркан? Много объркан? Не, аз...

--- ...съм гей?

Гласът ми потрепера и прозвуча въпросително, но все пак го казах. Обвзе ме облекчение и за миг изпитах странно усещане за благословено щастие. Докато не видях изражението й.

--- Мамка му! -- зяпна тя. -- Божичко...

Прегърна крака и скри лице в ръцете си.

Затворих очи. Едва започвах да съзирам последствията от думите си. Но връщане назад нямаше.

--- Кими, съжалявам. -- започнах, без да знам какво да кажа.

Тя разтърси глава, вдигна ръка и аз млъкнах, за да я оставя да се съвземе. Запалих цигара и се загледах надолу към хипнотизиращия ме океан. Не можех да повярвам, че току-що това се бе случило наистина.

Сега вече Кими вдигна очи; сърцето ми изкрещя като видях сълзи по страните на това прекрасно лице. Лицето на това непобедимо, недосегаемо момиче, превърнато в каша от сълзи и влага ме изплаши по някакъв станен начин; сякаш планина се бе сринала пред очите ми; като че видях лъв да отстъпва боязливо назад. И болката беше и моя, защото виновникът за всичко това бях единствено аз. Бях до нея от началото на времето, даваше ми последното си зелено "M&M"-бонбонче, като малки смело я защитавах от онзи тъп бабаит, който посмя да посегне да я бие когато тя бе едва на шест... Никой, никой не можеше да посегне на хлапето ми и после да му се размине. Сега тя бе тийнейджър, и беше влюбена в мен, вероятно откакто се помни. Но вече не беше дете. Разтърсих тъжно глава и изрекох:

--- Ким, съжалявам, че не ти казвах досега. Знам, че... -- тя ме прекъсна и ме прегърна силно, притискайки мократа си страна към моята.

--- Мамка ти, Джереми -- прошепна тя през сълзи, -- Мамка ти...

Стиснах силно очи в борба със сълзите, усещайки неспирната й болка. Дълго стояхме така прегърнати, а аз тъжно се сбогувах с моята толкова отдавнашна приятелка, "гадже", момиче, понеже оттук нататък нищо между нас нямаше да бъде същото. Тя желаеше нещо, което чисто и просто не можеше да има, а вината за това бе моя. Гърлото ми отново се сви и аз за пореден път проклех природата си.

По някое време тя се отдръпна от мен и ме погледна в очите.

--- Знаех го през цялото време, -- каза тя с тъга -- но не желаех да го приема.

Очите й отново се замъглиха.

--- Иска ми се да бях имал смелостта да ти кажа доста по-рано. -- казах искрено; долната ми устна потрепери, но не плачех.

Тя въздъхна и поклати глава.

--- Не, Джереми. Каза ми го днес, защото днес беше готов да го сториш. -- каза тя и продължи -- Вероятно това е най-важното нещо, което ми казваш за целия си живот, и аз прекрасно разбирам колко трудно бе за теб да го направиш. Не е нужно, просто няма за какво да съжаляваш. Ти нямаш никаква вина за фактите. И все пак, вече си ми го казвал милион пъти, по твой собствен начин. А аз просто бях прекалено влюбена, за да го забележа.

Сведох поглед.

--- Съжалявам -- прошепнах още веднъж.

--- Недей. Вината си е моя. Бях твърде сляпа, повече ми харесваше лъжата пред истината. Пък и е ясно като бял ден, че няма хетеросексуално момче, което да ми устои.

Разсмяхме се.

--- Джейсън знае ли? -- попита след малко тя. Очаквах този въпрос и помислих преди да отговоря. Избрах истината.

--- Да, знае. -- отвърнах искрено.

Премълчах за бисексуалността на самия Джейсън, нямах право да се бърквам там.

Тя кимна.

--- Трябваше да се досетя, струва ми се. Вие сте най-добри приятели и сигурно си казвате всичко.

"Почти", помислих си.

--- Да, знае от известно време, -- добавих -- и това не му пречи.

--- Не бих и очаквала друга. -- просто отвърна и помълчахме.

--- И какво сега, излиза че сме в конкуренция? -- рече.

Повдихнах вежди и разтревожен повторих:

--- Конкуренция?

--- За Томи де. -- обясни тя.

--- Това шега ли е? -- казах потресено.

--- Ами... -- започна тя -- всъщност, да, шега е. Той не ме интересува. както ти казах, всъщност винаги съм искала теб.

Пак наведох очи.

--- Но няма нищо, -- продължи тя -- Ще ми мине, предполагам.

--- Толкова лесно прежалим ли съм? -- попитах с болезнена усмивка.

--- Ами... -- рече тя със сълзи в очите и с усмивка едновременно -- Не си... ти си най-невероятното момче на света, Джереми. Надявам се, че знаеш това.

Поклатих невярващо глава.

--- Но аз съм гей -- прошепнах.

--- Е и? То си е просто част от пакета. Сексуалната ти ориентация не те прави по-малко привлекателен и желан за мен. Прави те само... недостижим. Винаги ще те обичам, макар да знам че никога не ще имам нито теб, нито пакета ти. -- закачливо довърши тя.

Побутнах я игриво, а тя ме удари леко по ръката.

--- Биячка на гейове! -- изкрещях с престорен ужас.

Тя се усмихна и аз я прегърнах. Зарадвах се, че при това тя не се вдърви. Хрумна ми нещо, което наистина исках да направя.

--- Може ли да те целуна? -- попитах колебливо.

За пръв -- и, мога да добавя, единствен -- път изпитах желание да целуна момиче. Тя присви устни.

--- Ами сякаш да. -- отвърна тихичко тя.

--- Съжалявам. -- казах бързо.

Тя просто се засмя, пое лицето ми в ръцете си и го поведе към своето.

--- Ехеееей, по-полека... -- засмях се, когато устните ни се доближиха.

--- Няма начин. -- усмихна се тя.

Целувката бе сладка, кратка, нелоша, но определено не и в кръвта ми.

--- Господи, бива те повече, отколкото си представях. -- престори се тя на въодушевена, веднага щом лицата ни се раздалечиха.

Изчервих се на секундата.

--- Опеределено мога да се пристрастя към това.

--- Недей. -- посъветвах я и потиснах усмивката си.

--- Благодаря ти, Джереми. -- изрече тя с внезапна сериозност -- Благодаря ти, че ми се доверяваш.

--- Благодаря ти, че ме обичаш. -- отвърнах.

Тя кимна и аз изтрих сълзите й. Въздъхна и каза:

--- Време е да вървя. Има доста неща, по които трябва да помисля.

Кимнах с разбиране.

--- Дали ще имаш нещо против да вляза за малко? Наистина трябва да разменя няколко думи с Томи.

--- Давай. -- разреших. -- Аз ще почакам тук.

Не усещах необходимост да я моля да запази тайната ми от него, доверявах й се.

Тя хлътна в къщата, а аз вдигнах очи към звездите. Какъв ден само. Чудех се какво ли имат да си казват двамата долу.

След няколко минути Кими излезе.

--- Всичко наред ли е между вас? -- попитах я.

--- Наред. -- отвърна тя. -- Прибирам се.

--- Оки, Кимби, до утре.

Наблюдавах я тъжно как върви към колата си. Знаех, че в себе си е дълбоко наранена и усещанията ми се потвърдиха, когато видях лицето в краткотрайното проблясване на осветлението в автомобила. След малко беше вече далеч.

Върнах се в къщата с натежала от мисли глава. Томи не каза нищо, но ме гледаше любопитно. Не можех да реша как се чувствам. Мразех го за това, че не е гей.

--- Всичко наред ли е? -- попита той след няколко минути. Кимнах, опитвайки се да върна чувствата си отново в затвора на бутилката. Той ме потупа нежно по рамото, но докосването не ме успокои. Все пак, съумях да се взема в ръце.

--- Жени... -- казах с жалка усмивка.

Сега пък той се умълча. Чудех се за какво ли си казаха. Понечих да попитам, но останах безмълвен. Вместо това рекох:

--- Късно е, ще те откарам.

Вече не го исках наоколо и определено не желаех да остане да спи тук.

Той помълча.

--- Сигурен ли си? Може би мога да остана да ти правя компания? -- предложи той.

--- Не е като да не съм свикнал да оставам сам. -- казах с остра нотка, но след това вложих добронамереност в гласа си: -- Но все пак оценявам намерението ти.

--- Оки, само ще си прибера нещата. -- отстъпи той, като ме изгледа със съмнение.

Той се качи по стълбите и аз измъчено затворих очи. Той не е гей.

Понякога е тих като котка, изобщо не усетих кога е застанал отново до мен.

--- Готов ли си? -- попитах, стараейки се да прикрия тъгата в гласа си.

Той кимна и тихо излязохме навън. Той ненадейно спря и пъхна рисунката в ръката ми.

--- Можеш да задържиш това. -- каза той, сякаш току-що бе решил да ми я подари.

Втренчих се в него.

--- Истинският пейзаж е всеки ден пред очите ми. -- казах, -- Иска ми се и ти да го имаш, затова и толкова държах да дойдеш и да го нарисуваш.

Е, поне технически погледнато...

--- Да, но край теб има толкова много черно, сиво и тъжносиньо. -- каза тихичко той -- А рисунката може да донесе и по-други цветове в живота ти. Имаш нужда да виждаш повече оранжевото и червеното.

За миг изпитах взривно желание да излая в отговор и да се защитя, но се спрях. Той не ме критикуваше, а просто показваше, че го е грижа за мен. Гледах го озадачен, неспособен да проумея какво толкова намира в мен.

--- Може би си прав. -- казах най-после. -- Благодаря.

Притиснах рисунката до гърдите си.

--- Дай да я подпиша. -- каза той.

Подадох му я, а той извади черен молив. Написа нещо на задната страна, остави я върху масичката за кафе и рече:

--- После ще можеш да си го прочетеш.

--- Оки. -- отвърнах. -- Благодаря... Томбой.

Думата просто сама изскочи от устата ми, изненадващо за самия мен. По принцип не обичам прякорите, но този ми се стори ужасно подходящ.

--- Това ми харесва! -- усмихна се Томи, -- А сега ме отведи вкъщи.